9 май 2012 г.

Първичната рана и моята такава


cover project by me

"За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!
Джон Стайнбек

(писаното по-надолу не е поезия, а просто начин за разделяне на мислите-
по една на ред,
за да мога да бъда разбрана по-добре от вас и от самата мен)

тази книга не е само за осиновените и осиновителите
тя е и за всички, които по един или друг начин имат досег с осиновени, за да могат да разберат какво става в душата им.

това, което ще напиша е ужасно тежко за мен,
защото е разголване на част от мен,
част, която ще нося винаги,
с която все още се дебнем,
но много се надявам някой ден- да се заобичаме в истинския смисъл на думата.
и с поетият риск някой под сурдинка да възкликне
"ама верно ли!?"
и да ме погледне с онзи поглед
все едно съм терминално болна.

искам да ви го разкажа:
-заради всички, които са изтърпели и търпят последствията от първичната ми рана
-заради тези, които познават прекрасната Ива и ужасната Ива
-заради всички, които тънат в неведение
-за всички, които игнорират тази тема
-заради всички, които преекспонират тази тема (почти като мен понякога)
-заради всички, които въпреки всичко обичат

защото това все още е тема табу.
но е истина,
а истината, както също е казал Стайнбек,
има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.

осиновяването, което за много хора е просто една концепция,
е травматично и опустошително преживяване за самите осиновени.

аз не съм уникална с наличието на тази първична рана-
рана във
физически,
емоционален,
психически
и
духовен
аспект.
и тази рана не е прерогатив само на осиновените,
но всички осиновени я имат.

всяко бебе, както казва Т. Б. Брейзълтон
е кулминацията на невероятното преживяване, продължило 40 седмици
и е чудовищно да пренебрегнеш историята му, докато е било в утробата на майка си-
връзката между майка и дете започва още от зачеването
и прекъсвайки тази връзка,
изоставянето се запечатва завинаги в паметта на бебето-
така се създава първичната рана.
връзката между майка и дете е
мистична, интуитивна, несъзнавана,
дори и майката да е лоша.
НЕ, не ми обяснявайте, че едно бебе нищо не разбира-
аз съм била свидетел как току-що родено ревящо бебе
спира да плаче като го гушне майка му-
секунди след раждането му.
на изоставените бебета се създават преживявания,
които после нищо не може да изтрие.
никой не заслужава такъв старт.

загубата на майката води до
загубата на част от теб,
до вечното търсене на теб самият.
и до създаване на фалшив Аз.

аз съм болка.
аз съм срама,
вината,
гнева и яростта,
аз съм
СТРАХ.

(аз съм малка и ужасно самотна)

желанието да разбера коя е жената, която ме е родила
е просто опит
да намеря себе си.
да я попитам коя съм и защо се е разпоредила така с мен.

маската, която нося не е като вашите маски-
тя няма нищо общо с мен,
просто се застраховам,
в случай, че някой не я хареса, да не ме нарани.
но
открих, че като реагирам по начина, по който очакват околните, ставам техен роб
и как нараняването всъщност ми помага да разширя границите си.

имам ужасно нисък праг на импулсите си,
за неща, които вие не бихте обърнали внимание,
аз изпадам в агресия, най- често към мен,
или в депресия като се капсуловам,
за да нямам досег със света,
а когато тъгуваш самотен, огледалото удвоява самотата.
но
вече знам, че винаги мога да се възползвам от нея и
че никой не е самотен докато яде спагети-
това изисква забележително голямо внимание.

имам катастрофална самооценка за себе си-
все пак аз съм бебето, което собствената му майка не го е искала.
(за какви причини ми говорите,
не ми пука за тях!)
но
това е част от развитието ми,
без него нямаше да бъда това, което съм.

нямам доверие.
трябва да го изграждам изключително бавно
като кула от карти,
която обаче може да бъде съборена с един дъх.
но
открих, че има разлика между
доверие
и
вяра.

винаги съм в позицията на наблюдател.
като дете бях дистанцирана
и се сприятелявах само с аутсайдери,
защото къде е моето място ако не при тях.
но
по този начин избегнах статуквото
и се запознах със забележителни хора
и невероятни истории.

жените за мен са нещо,
което трябва да бъде избягвано.
Dubito ergo sum
(съмнявам се, следователно съществувам)
това съм аз.
но
осъзнах, че така отритвам женското у себе си
и няма как да стигна дълбоко в мен без него.

трудно създавам приятелства
и постоянно предизвиквам приятелите си
да доказват, че ме обичат.
да, най-често с абсолютни тъпотии.
но
поради това ги ценя извънредно много
и мога да възкликна като Мечо Пух:
"и аз имам свои приятели! вчера дори някой разговаря с мен".

срам ме е от това, което съм.
защото съм фрагментирана.
лъжата и предателството, които ми стовариха
все още е са с мен.
но
вече знам, че всичко тръгва от мен и
ако не прощавам на себе си, няма как да простя на другите.

моята идентичност се гради на всякакви други неща,
но не и върху това, с което вие сте изградили своята-
аз просто нямам корени.
но
знам, че нищо не пречи да си отгледам криле.

страхът ми е толкова голям и неосъзнат,
че води до мисли за самоубийство.
първият ми опит да прекратя съществуването си беше като бях на тринадесет.
но
след вторият разбрах,че
един от начините да избереш бъдеще е като знаеш, че то е неизбежно.

за мен любовта е опасна.
тя е нещо, което може да ме довърши
и ми трябва много смелост, за да пристъпя в нея.
но
любовта е избор
и в крайна сметка да обичаш е по- възбуждащо, отколкото да си обичан.

най-объркани чувства имам в периода около
рождения си ден,
нямам представа дали това е празник или не.
но
всеки ден може да е рожден ден.
(и всеки ден мога да ям торта и да забождам свещички върху й)

като дете седях сама в банята,
слушах "Котаракът в чизми" на грамофона,
кънтящ от другата стая,
и гледах кафяво-белите плочки.
понякога беше кошмарно, защото измежду всички фигури в кафяво-белия хаос,
имаше чудовища.
но между тях имаше и ангели. понякога.
това е моят свят.

и не, чувството, че съм жертва не е фантазия-
аз наистина съм такава.
осиновеното дете никога не пораства
(като Питър Пан)

преди няколко години
тази книга ми помогна да поставя началото на промяната в мен.
помогна ми да сложа всички "но"-та в този текст.
много се промених и същевременно не се промених-
започнах да ставам себе си.
но винаги ще трябва да стоя нащрек,
за да не се изгубя.
и да си напомням "но"-тата.
в такива моменти ми е нужна само подкрепа, за която
благодаря.

не всичко е черно и бяло,
болката и любовта са нещата, които те връщат отново в реалността.
(така пишеше в "Бродягите на Дхарма")
а какво би било по-фантастично от самата реалност?

как ще е за в бъдеще, не знам и не искам да знам.
искам просто да се радвам на
СЕГА
и
ТУК.
на усмивките на децата.
на хората около мен.
на дърветата в парка.
на слънцето.

не искам да гледам призраците в шкафа.
все пак утре може да ми падне саксия на главата
и язък за всичките ми планове.

затворете очи
и ще видите.

така че просто забравете съжалителните фрази
и се концетрирайте върху усмивката в себе си.
ето:
:-) 

1 коментар:

  1. Ив, като гледам тази изповед си мисля, че си много смела и не знам защо не го забелязваш. Няма хора без лоша страна; въпросът е колко смели и честни сме да си я признаем и да можем да и простим, че не е съвършена. Радвам се, че те познавам и че мога да те нарека приятел.

    ОтговорИзтриване